ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"

ГРАДЪТ И Ч&# 17417s1810r 1054;ВЕКЪТ

Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като пое­тична реалност, противопоставена на гроз­ните отблясъци от мрачната действител­ност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за "белоцветна" Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и заг­риженост към обитателите на "черната гробница", защото той сам е едно от "де­цата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата дейст­вителност, да се оглежда в студените крис­тални очи на несретните жители, където намира само "догорялата" празна душа.

за пропилени мечти, за за­губена младост, за неиз­живяно детство. Олицет­вореният екстериор на предградието е като де­кор от странна, лирично преживяна от поета тра­гедия. Снегът, електри­ческите жици, тополата, човешките стъпки - воплите на сподавени сълзи, ко­ито чува единствено Смирненски.

прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомоти­вен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата "мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силу­ети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.

мета­форичния образ на мъглата. Тя не е при­родно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдиг­не, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на "бедните братя" от крайния квартал - "пленници на орис вечна, зла".

следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижие­то, чистотата и детската невинност. За бедните деца, "чувалчета снели от гръб", щастието е илюзия, отказана им от живо­та. Това е тяхната тъжна орис, едно тра­гично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.