СИМВОЛНО-МЕТАФОРИЧНА ОБРАЗНОСТ

Пре
616c28g 084;инал през различни влияния и при­страстия, Христо Смирненски написва цикъла "Зимни вечери" в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът изби­ра зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеп­равдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пусто­тата си и мъртвата природа ("оскрежената топола - призрак сякаш

, "тъмата", "в море неп­рогледна тъма , "снегът", "ледния дъх на нощта

, "бялата зима", "сребристи цветя , "мътни стъкла").

Лирическият говорител в "Зимни вечери" е един от всички бедни обитатели на край­ните квартали. Това личи от прякото обръ­щение в четвърта част на цикъла: "Братя мои, бедни мои братя". Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:

Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейни­те приоритети, героят се изживява като "пътник сред смълчаните хижи". До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст ("дете , "старуха"),

Пре
616c28g 086;бладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост ("живот не­потребен", "помисли странни разплакана

Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение - на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът "ковачи коват" дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувс­твото за безизходност на фона на привидна­та красота в живота.

с тежките чукове смазана, пръска тя златни сълзи.

Художественото пространство е лишено от въздух и светлина ("мътни стъбла", "над затвора"). То има външен израз, свързан с представата за града ("вънка", "навън", "надалеч", "незнаен път"), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните кварта­ли ("смълчаните хижи", "къщурка позна­та", "стъбла", "прозореца", "завесата", "бараката сгушена", "стрехата опуше­на", "прозореца в скреж", "през стъбла­та", "сред стаята", "стените голи", "мъничък иконостас"). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Про­странството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената сре­да се изпълва с нравствените посла­ния на автора ("хижи", "бараката сгу­шена", "стаята"). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят - безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на общест­вото.

Пре
616c28g 089;ечните точки на простран­ството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зи­мата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват не­изменния ритъм на човешкото същес­твуване в опозиция с дочутия "остър писък на локомотив" като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.

Образът на града в цикъла "Зимни вечери" е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна соци­ална несправедливост. Неговите го­леми пространства не могат да скрият малките "хижи" и "бараката сгуше­на", "стрехата опушена" и "стените го­ли". В тези "домове" няма място за общуване и чувства на привързаност:

В стъклата с десница незрима,

под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима

Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се до­лавя контрастът между тишина и звук ("писък на локомотив"). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зри­телни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради "разбитите съдби" на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ - на отсъствието, на монотоннос­тта и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в "Юноша", в пространството на "Зимни вечери" остават напълно излъгани, защото светът е видян ка­то капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност ("бели и чисти" -"кал"). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта ("слепия старик" - "нато­варено дете", "моминско лице" - "ста­руха", "детенце дрипаво", "две деца", "децата"). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно "гърмят в тишината" думите на безизходността:

размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.

Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано -постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността - ня­ма щастие там, където контрасти­те са огромни. Неслучайно е използ­ван още в първата част на цикъла символният образ на тополата - дър­вото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигур­ността. И то е "призрак сякаш" в сянката на града, погубващ дори мечти­те на обикновения човек

Типизацията в "Зимни вечери" пре­обладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, пред­ставен косвено ("стъпките", "детска глава", "слова", "силует", "децата", "Жена", "песни на скрита тъга", "цигулка разплакана", "старите цигани", "черни ковачи коват", "незнайни силу­ети", "някакво задгробно същество", "слепия старик", "натоварено дете", "плач на Жена", "моминско лице", "старуха", "сенките", "детенце дрипа­во", "две деца", "децата"). Сближава ги общата участ ("пленници на орис вечна, зла"). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите "бедни братя". Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жерт­ви на "орис вечна, зла".